През годините на работа с мъже като психолог открих, че има голяма съпротива за толкова много от тях да говорят лично за борбите си в интимните си връзки и аз разследвах и изследвах тази тема от години.
Има много стереотипи, които да обикаляме, когато повдигаме темата за мъжете, които говорят за чувствата си. Небрежната, често комична реторика около темата обаче прикрива истински проблем. Според Американската психологическа асоциация „десетки проучвания и анкети през последните няколко десетилетия показват, че мъжете от всички възрасти и етноси са по-малко склонни от жените да търсят помощ за всякакви проблеми – включително депресия, злоупотреба с вещества и стресови житейски събития – въпреки че се сблъскват с тези проблеми със същата или по-голяма честота като жените.“ Защо мъжете не желаят да признаят, че имат емоционални или психологически проблеми?
Въпросите просто се изграждат оттам. Дали мъжете са социализирани или обусловени да вярват, че никога не се нуждаят от помощ и винаги могат да решат личните си проблеми? Защо цялото позиране и прикриване на техните притеснения, несигурност и лични задръжки? Защо има нужда да се представя като човек, който има всичко „заедно“ и „всичко е готино/спокойно?“ Нека го архивираме още повече; защо мъжете като цяло са толкова нежелани да признаят себе си че може да имат психологически проблем? Кой няма някаква невроза, засягаща личните и работните му взаимоотношения? Защо се чувстваш толкова голяма работа да се примириш с тях и да се справиш с тях? Какво ще кажете за обратна гледна точка, която казва, че „необходима е смелост“, за да признаете, че сте наясно с проблемите си и желаете да се справите с тях? Или че това са характеристики на смелост и достойни за уважение?
За много мъже признаването, че имат недостатък на личността (или два или три) може да се почувства като признаване, че имат проказа. Както беше за кандидата за вицепрезидент Томас Игълтън по време на президентството на Джордж Макгавърн през 1972 г. Въпреки опитите да се пази в тайна, когато се разкри, че е имал пристъпи на депресия през целия си живот, Игълтън беше принуден да се откаже от надпреварата. През цялата история хората с мощни лидерски роли са се опитвали да скрият или омаловажат всякакви признаци на умствена уязвимост. Те полагат големи усилия, за да прикрият възприетата физическа или емоционална „слабост“ и да покажат само сила. Такъв беше случаят с Джон Ф. Кенеди, който трябваше да се справи с осакатяващата болка в гърба с мегадози болкоуспокояващи, и Франклин Рузвелт, който се опита да прикрие полиомиелита си. И сега имаме президент, който е толкова очевидно психологически притеснен и несигурен, но постоянно го прикрива с бравада от старата школа.
Негативните стереотипи относно разкриването на нашата уязвимост или основните ни борби като човешки същества се разшириха до проблемите на психичното здраве. Дълго време се смяташе, че терапията е само за много обезпокоени и изгубени; наркомани, силно тревожни и депресирани или психично болни бездомни мъже и жени. Всъщност почти всеки пети американец страда от психично заболяване. Всеки един от нас ще се сблъска с борби, които ще ни разтърсят из основи. Всички бихме направили много по-добре да приемем сериозно това, което чувстваме, не само физически, но и емоционално. Въпреки това, тези фалшиви идеи остават за много мъже и ги карат да се съпротивляват на помощта, от която се нуждаят.
През годините си на работа с мъже в терапия забелязах, че много от страховете и стереотипите, които те са носили със себе си относно терапията, се разпадат само когато са изправени пред възможността да бъдат отхвърлени, например когато техният съпруг или партньор заплашва края на една връзка. Когато е на въпрос романтична или сексуална връзка, това може да привлече вниманието на мъжа и страхът му от загуба често го тласка към терапия.
В този случай заплахата от загуба на връзката е като сигнал за събуждане, за да не хвърлят живота и емоциите си в катаклизъм.
За други мъже, които са търсили терапия, загубата на сексуалната им връзка е причината за сериозно безпокойство. Докато много мъже могат да инициират или приемат сексуално отхвърляне, позволявайки на тъпотата и рутината да вземат връх, други са разстроени от загубата на сексуалността и я приемат като „червен флаг'. Това може да ги изтръгне от тяхната пасивност и да ги тласне към търсене на професионална помощ.
Много от мъжете, с които съм работила, са се представяли като упорити преговарящи (отнасяйки се към брака си като към бизнес сделка). Те се съпротивляваха да предприемат действия, докато не бяха заплашени с възбрана - бракът приключи. В този момент имаше бурна активност, молби за втори шанс или дори приемане на зловещия избор на терапия. За много от тези мъже само след като са се сблъскали с това стряскащо събитие в живота като ултиматум на съпруга, те са се почувствали принудени да влязат в по-дълбока емоционална реалност.
Веднъж в терапията, процесът на изправяне срещу тази трезва реалност – дълбокото недоволство на техния партньор от статуквото – може да стимулира началото на процес на изследване на техния вътрешен живот. Това най-често им позволява да видят по-ясно и да признаят, че са живели в проблемна далечна или притъпена връзка. Терапевтичният процес може да помогне на мъжете да станат много по-наясно със себе си и как и защо техният партньор може да е бил толкова недоволен. Те започват да разбират липсващото емоционално измерение в себе си и в брака си и получават някои насоки и насоки как да се справят с този проблем.
Дан Сийгъл, психиатър и автор на Съзнание , описва терапията по следния начин:
[Терапията е] вид фокусирано внимание, което ни позволява да видим вътрешната работа на нашите собствени умове. Помага ни да сме наясно с умствените си процеси, без да бъдем пометени от тях, позволява ни да излезем от автопилота на вкоренени поведения и обичайни реакции и ни премества отвъд реактивните емоционални примки, в които всички имаме склонност да попадаме в капан.
Този вид терапия определено е различен вид учене и знание, не базирано на книга или набор от инструменти, а на базата на преживявания и включващо интроспекция. Гмуркането в този процес на саморефлексия е смела постъпка, която носи безброй ползи не само в личните ни взаимоотношения, но и в личното ни развитие във всяка област от живота ни. Всеки индивид – мъж или жена – който търси помощ в лична борба, прави крачка далеч от стигмата и към по-силно чувство за себе си.
Дерил Голдънбърг, д-р е клиничен психолог в частна практика в Санта Моника и Санта Барбара и е съсредоточил работата си върху проблемите на мъжката психология и отношенията при двойките повече от 30 години. За да научите повече за д-р Голдънверг, посетете неговия уебсайт или му изпратете имейлтук.