„Какво ми пречи да се чувствам?“
Как може нещо толкова естествено като усещането на нашите емоции да е толкова трудно? Има много логично обяснение защо имаме проблеми с достъпа до чувствата си и вместо това се оказваме откъснати и откъснати. Много от нас са защитени от чувства и за да разберем защо, трябва да се върнем към момента, в който за първи път сме развили защитата си.
Когато бяхме деца, бяхме твърде малки и уязвими, за да се справим ефективно с околната среда. Бяхме наистина безсилни и зависими от другите да се грижат за нас и да задоволяват нуждите ни. За съжаление, колкото и любящи и грижовни да са възрастните в живота на детето, те не са в състояние да предвидят или посрещнат всички нужди на детето. Дори и най-добронамереният родител не може да не се провали по този начин. Тези моменти на непреднамерена емоционална нечувствителност и лишения са изключително болезнени и разочароващи за бебето и малкото дете. Бебетата няма как да разберат, че дискомфортът им е временен, защото все още нямат представа за времето; те преживяват болката си като непосилна и безкрайна.
В тези моменти единственият начин да се справим беше да се откъснем по някакъв начин от тези ужасни чувства. Намирахме начини да се утешаваме като заместител на това, което не получавахме. Каквото и да правехме – дали се успокоявахме със смучене на палеца или други самоуспокояващи навици, или изчезвахме в света на фантазията – незабавно получавахме облекчение. Болката беше намаляха и бяхме по-способни да продължим живота си. Тази адаптация ни спаси. Каква беше алтернативата? Болката беше твърде силна за нас като малки бебета и ние направихме каквото трябваше. За да оцелеем, се справихме интелигентно: развихме защита. Тази оригинална адаптация положи основите на индивидуалните стилове на защита, които всеки от нас разви с напредване на възрастта.
Така израснахме. И по пътя – винаги когато се страхувахме, че ще срещнем болка или нещастие – се обръщахме към същите защити, които ни служеха толкова добре като малки деца. Но сега сме възрастни, а не деца. вече не сме зависими от другите, за да оцелеем. Въпреки че вече не сме безсилни жертви в света, в който живеем, ние все още живеем така, сякаш сме. Ние отчаяно се вкопчваме в нашите защити от детството, вярвайки, че все още трябва да бъдем защитени от свят, който може да ни завладее. Ние не знаем, че този тип заплахи вече не съществуват, не и в света на възрастните.
Полезно е да проучите как вашите първоначални защитни адаптации влияят на живота ви днес. Можете ли да си спомните как се откъснахте от болката и разочарованието, когато бяхте малък? Какви бяха поведенията или навиците, които ви успокояваха като дете? Смукахте ли палеца си? Разтрихте ли любимото си одеяло? Разсейвахте ли се, като се скарахте с друго дете? Правихте ли си компания, като разговаряхте с въображаем приятел? Изчезнахте ли в свят на фантазия и измислици? Оттеглихте ли се и отказахте ли да вземете нещо от някой друг?
Сега помислете за себе си днес. Обикновено онези от нас, които са се успокоявали – със смучене на палеца, търкане на любимото одеяло, въртене на косата – сега се борят със зависимости към храна, наркотици или алкохол. Тези от нас, които са се успокоявали с люлеене или други повтарящи се поведения, сега се оказват ограничени от живот на рутина и принуда. Тези от нас, които първоначално са се оттеглили във фантазията, сега се оказват изгубени в мечтания за успех, вместо да преследват истински цели. А онези от нас, които се зарекоха никога да не се нуждаят от нищо от никого, сега се оказват, че водят изолиран, себеотричащ се, самотен живот.
Иронично е, че самите защити, които ни спасиха емоционално толкова отдавна, сега ни ограбват живота днес. Това, което първоначално е служило като разумна адаптация към непоносима ситуация, се е превърнало в наш агент в затвора. И така, ние стоим тук – обвити в бронята на нашата детска защита – без да осъзнаваме, че е безопасно да свалим бронята. Без да знаем, че наистина сме свободни да се движим необременени.
Свободен за усещане. Свободни да бъдем себе си. Свободни да изживеем живота си.