Тъжната и преждевременна загуба на Уитни Хюстън е поредната силно разгласена смърт, която постави под въпрос злоупотребата с лекарства, отпускани с рецепта. Трагични епизоди като този може и да влизат в новините заради високопоставените си жертви, но те също така насочват вниманието ни към нарастващата епидемия в Съединените щати. В доклад от 2011 г. на Центъра за контрол на заболяванията се посочва, че „предозирането на болкоуспокояващи с рецепта се е утроило през последните 20 години, което е довело до 14 800 смъртни случая в Съединените щати през 2008 г.“ Освен това CDC съобщи, че е имало близо половин милион посещения в спешните отделения за злоупотреба или злоупотреба с болкоуспокояващи с рецепта. Много американци приемат лекарства за болка без рецепта почти всеки ден, без да осъзнават, че тези лекарства са свързани със случайно предозиране и смърт.
Тези статистики сочат изключителен проблем в нашето общество: нашето отвращение към изпитване на болка или дори чувство на дискомфорт. Злоупотребата с лекарства, отпускани с рецепта, е на високо ниво, защото американците определят своя праг на болката на най-ниското ниво за всички времена. Очевидно хората със силна болка трябва да бъдат лекувани по подходящ начин и да имат достъп до всички необходими рецепти. За разлика от това, хората, които злоупотребяват или злоупотребяват с вещества, за да избегнат дискомфорта, си нараняват, като не успяват да се справят с основните корени на болката си. Тази злоупотреба с наркотици е симптом на по-голям психологически проблем. В нашето непрестанно търсене на облекчение ние сме се превърнали в култура, която не желае болката. Това повдига сериозен въпрос. Защо нашето общество е отслабило възприеманата от нас толерантност и е станало толкова противно на изпитването на чувства?
Скорошно проучване показа, че три от 10 жени в Съединените щати използват помощно средство за сън. Тази вълнуваща статистика отразява склонността ни да лекуваме симптомите, а не проблема. Вместо да се питаме как можем да се накараме да заспим, трябва да попитаме „защо не спим?“ Защо сме толкова разтревожени, че чувстваме, че всъщност трябва да се упоим до безсъзнание?
Когато се опитваме да потопим или облекчим болката и безпокойството, ние игнорираме техните послания. Болката, независимо дали е физическа или психическа, се опитва да ни каже нещо важно. Когато се опитваме да успокоим дискомфорта си, не успяваме да идентифицираме причината му и да се заемем с основните проблеми, които водят до нашето страдание.
Проблемът с опитите да потиснем болката и безпокойството си е, че когато успеем да го направим, ставаме отрязани от преживяването на емоция. Нашите спадове може да се чувстват по-малко ниски, но нашите върхове също ще се чувстват по-малко високи. Болкоуспокояващите и сънотворните могат временно да облекчат дискомфорта ни, но те допълнително успяват да убият радостите, които естествено бихме изпитали. Когато се обърнем към лекарства за облекчение, ние задълбочаваме проблема и излагаме физическото си здраве на риск.
Например, през 2010 г. имаше 131,2 милиона написани рецепти за Vicodin, което го прави най-често предписваното лекарство през тази година. Викодин е силно пристрастяващо лекарство, което често се използва за облекчаване на болката. Тъй като хората развиват толерантност към това лекарство, те увеличават дозите, за да получат същото ниво на облекчение, като по невнимание излагат здравето си на опасност. Злоупотребата с лекарства е симптом на по-голям психологически проблем.
Докато участваме в този модел, ние никога не се справяме с основната болка, като по този начин създаваме порочен кръг, от който става все по-трудно да излезем. Съблазънта да получиш облекчение създава път към пристрастяване, което често изисква все повече и повече, тъй като страхът от възможен дискомфорт се увеличава. Дори лекарствата за болка без рецепта са опасни, тъй като хората ги използват в големи дози, за продължителни интервали и ги приемат превантивно, когато очакват болка. Например, мой приятел приемаше лекарства преди тренировка, защото упражнението можеше да причини болки в мускулите. Той правеше това, без да знае за вредния модел, който може да генерира.
Като индивиди ние трябва да се изправим пред това, за което нашата болка се опитва да ни предупреди и след това да се справим с проблемите на физическото или психическото здраве, които разкриваме. Във връзка с психологическата болка,единственото решение за справяне с изтощителните чувства е да ги почувствате. Това не означава, че хората не могат да се възползват от психотропните лекарства. Това по-скоро означава, че злоупотребата или злоупотребата с наркотици от определени индивиди им пречи да се справят с чувства, които в крайна сметка биха им позволили да се почувстват по-добре.
Всеки от нас трябва да се стреми да бъде достатъчно силен, за да почувства дълбоко вкоренената си болка и да й позволи да излезе на повърхността. Често очакваме, че ще се почувстваме по-зле, че ще бъдем завладени от емоциите, но обикновено се чувстваме по-добре. Необходима е много енергия, за да се потиснат чувствата. Влизането в контакт с нашите чувства всъщност ни прави по-центрирани в себе си. Всички сме имали онези моменти, когато стресът, безпокойството и сърдечната болка стават твърде много и ние се съкрушаваме и си позволяваме да плачем. За наша изненада и облекчение, след това освобождаване на емоции, ние често се чувстваме по-отпуснати, спокойни и подмладени.
Ефективното справяне с болката включва разкриване на каквото и да е причината за болката, за да можем да се справим с основните проблеми. Изправянето пред нашите болезнени чувства често означава да започнем вътрешно пътуване, за да разберем откъде идват тези чувства. Всеки от нас трябва да се запита защо ни боли и да се справи с това. Това може да изглежда по-лесно да се каже, отколкото да се направи, но научаването на начините, по които сме били наранени, може да ни помогне да разграничим от начините, по които в момента се нараняваме. Често е необходимо да се борим със стара болка от миналото, за да живеем пълноценно и спокойно в настоящето.
Да опознаем себе си истински е важно пътуване за всеки човек. Колкото повече разбираме какво движи нашето нещастие от нашето минало, толкова по-силни ставаме в посрещането на бъдещето. Когато извадим на повърхността стари чувства на срам и болка, можем да се научим да изграждаме своята устойчивост и да преодоляваме проблемите. Докато развиваме своя праг да усещаме тъгата в живота си, ние отваряме пространство за усещане на радостите в живота. Освен това можем да започнем да преодоляваме пречките и да правим избори, които ще бъдат по-удовлетворяващи и в наш собствен реален интерес.
Жена, която страда от безсъние, знае от първа ръка отрицателните странични ефекти на лекарствата, отпускани с рецепта. След битка през целия живот с нейното разстройство на съня, тя решава на 60-годишна възраст да се справи без помощта на сънотворни средства. Дълбоко ниво на тревожност започна да излиза на повърхността. Вместо да обезболява безпокойството с болкоуспокояващи или разсейващи фактори, които или я оставят в мрачно състояние през по-голямата част от следващия ден, или лежи будна, докато слънцето изгрее, тя реши да види накъде отива умът й. Отначало мислите препускаха, така че тя започна да ги записва.
Докато пишеше, тетрадките й се изпълниха с най-големите й страхове, притеснения и самокритични мисли, които се беше опитала да погребе, но които пречеха на ума й да си почине късно през нощта и често през по-голямата част от дните й. Докато записваше и признаваше тези страхове, тя започна да се справя с тях на съзнателно и „чувстващо“ ниво. Облекчаването на страха й от безпокойството само по себе си помогна на тази жена да поеме контрол над разстройството си на съня. Чрез отдаденост и смелост тя успя да преодолее проблем, който я измъчваше от десетилетия.
Това не означава, че внимателно използваните и професионално наблюдавани лекарства нямат стойност. Това е просто да изразя загрижеността си относно нашата гравитация към общество, в което чувствата се отбягват, не се толерират или незабавно се етикетират като въпрос на медицински грижи. Културата, която отхвърля чувствата, в крайна сметка ще ни дехуманизира. Емпатията е съществена част от нашето човешко наследство и колкото повече се отдалечаваме от чувствата, толкова повече се отдалечаваме от любовта, близостта, жизнеността и удовлетворението.