Не е тайна, че обществото ни има малко, да кажем, пристрастие към образа на тялото. Въпреки че жените са основните мишени, нека не забравяме нашите братя, заредени с тестостерон, които не са освободени от „добродушни“ оребрения от приятели или ненатрапчиви коментари от съпруги или приятелки. И в този сезон на резолюции нашите фигури са обществен враг номер едно.
И така, ето малко проверка на реалността, малко гледна точка от Карл Юнг: „Не можем да променим нищо, освен ако не го приемем. Осъждането не освобождава, то потиска.' Помислете за това следващия път, когато хвърлите критичен поглед към онази част от тялото си, която очевидно не е получила бележката, че трябва да остане непроменена от 18-годишния си аналог.
Прегърнете реалността, приятели мои. Сложете край на диктатурата, която е потискала вашите нищо неподозиращи бедра, стомах или задни части. Парадоксално, но това не ви оставя на мърлявата купчина каша, от която толкова се страхувате - освобождава енергията, която сте изразходвали в разочарование и самоомраза, за да бъде използвана продуктивно в такива новаторски начинания като поемането на дълбоко въздух и усмивката . Да изпълниш дробовете си с океански въздух или да се радваш, че краката ти са способни да те носят по осеяната от слънце пътека.
Като всяка промяна на перспективата, това отнема време. Но единственият начин да започнете смяната е да направи . Малко доброта, обърната навътре, като успокояване на наранено дете. Може би точно от това нашите малтретирани тела винаги са се нуждаели: похвала за това, което прави правилно, вместо наказание за това, че не отговаря на нереалистичните ни очаквания.
Оставям ви с цитат от Ан Ламот от нейната книга Грейс (В крайна сметка) : „За да стъпи в красотата, трябва ли човек да се откаже от загубата на малко тегло? Не разбира се, че не. Само ако ви е писнало от страдание. Защото, ако не можете да видите, че сте добре сега, няма да можете да го видите, ако свалите двайсет килограма. Това е вътрешна работа.