Моделите на привързаност, които сме изпитвали като деца, ни влияят по мощни начини през целия ни живот. Разбирането на нашите привързаности към нашите родители или други влиятелни попечители може да ни предложи невероятна представа защо живеем живота си днес по начина, по който го правим, и по-специално как работим в нашите взаимоотношения. Нашите най-ранни връзки послужиха като модели за това как очакваме да работи светът и как очакваме другите да се държат. Без да го осъзнаваме, ние сме привлечени да пресъздадем тези стари модели и динамика от нашето минало в настоящето. Ако сме преживели несигурен (избягващ, амбивалентен или дезорганизиран) модел на привързаност, е по-вероятно да преживеем отново несигурността в нашите най-близки взаимоотношения, особено с романтични партньори и със собствените ни деца.
Много от нас, които са преживели несигурен модел на привързаност в началото на живота си, ще продължат несъзнателно да пресъздават напрегнати, нараняващи или болезнени преживявания в по-късни връзки. Тъй като нашите модели на привързаност ни карат да се чувстваме несигурни и безчувствени към себе си, може да не сме направили най-добрия избор по отношение на това кого сме избрали за партньори. Често избираме хора, с които можем да възпроизведем динамиката на взаимоотношенията от нашето минало или ги изопачаваме или провокираме да пресъздадат познатия емоционален климат, в който сме израснали.
За да разберем нашите модели, е полезно да изследваме различни категории привързаност . Например, ако нашият болногледач не е бил емоционално достъпен и не е реагирал на нашето изразяване на нужди, може да сме развили модели на избягване на привързаност. Може да сме склонни да се отделяме от нуждите си, да се срамуваме от това, че имаме нужди, и да мислим лошо за хората, които изразяват нужди. Ако нашата адаптация е да имаме модели на избягване/отхвърляне на привързаност, ние сме склонни да бъдем псевдонезависими и често сме затворени емоционално. В една връзка може да сме резистентни към близостта или да отричаме собствените си нужди и да не се грижим за нуждите на партньора си.
От друга страна, ако сме имали родител, който е непоследователно отзивчив към нашите нужди, може да сме развили модели на тревожна привързаност. Този тип родители откликват на нашите нужди понякога, но след това, в други моменти, действат според собствените си нужди, като са емоционално гладни към нас. Научихме се агресивно да изразяваме нуждите си от привързаност, изразявайки силно страданието си и се вкопчвайки в родителите си, често крещейки и крещейки, за да привлечем вниманието им, но въпреки това оставахме да се чувстваме празни. Може да сме израснали като възрастни с превзета привързаност и да имаме склонност да се чувстваме тревожни, несигурни, недоверчиви и/или реактивни в нашите взаимоотношения с възрастни. Във всеки от тези случаи можем да видим как нашите ранни адаптации могат да продължат да ни нараняват или ограничават както в това как се отнасяме към себе си, така и в това как се отнасяме към другите.